Току що дочетох една книга... Книга, която трябваше да съм дочела отдавна. Но, не исках... Исках да те видя през собствените си очи.
Задавах си въпроси. Много. И се оказа, че в онези последни страници са отговорите.
Последният път когато те четох плаках много. Убий ме не знам защо...
А затвореното насила четиво ме дебнеше от екрана. Бях го оставила на лентата с интрументите на експлорера. Виждах я всеки ден. И не исках да я отворя.
(Гривната ми се скъса) За Бога, аз държа на символиката, но нещата стават малко зловещи... Предвид, че "дървото на живота" ми се прекърши миналата седмица... От вятъра. Как не...
Цял живот съм се опитвала да се издигна над ежедневното, сивото, мрачното, обиковеното. Мечтала съм да съм всичко друго, но не и нещо просто и предвидимо.
Обаче знаеш ли, сега се чувствам стара. И сива. И празна.
Когато се очаква в главата ми да е меле от емоции, тя е празна... Седя си тихо и неподвижно.
Аз видях.
Пристъпих в тиха малка стая, окъпана в мрак. А, над нея само струйка дим. Спомени танцуваха по стените, издрани с нокти. Нечии парфюм се носеше наоколо. Снимки, вместо прозорци и врати, водещи към паралелни реалности в които всичко е възможно. Кошмари, безсъници, кръв...
Моят шал се мъдреше на някакъв стол. Пътечки от разпилени дрехи, мечти и надежди...
В средата на стаята под блещукащата светлина на топка се бе свил силует. Видях голото тяло в гръб. По него му имаше кървящи рани от камшик. Порезни и дълбоки рани от цял аресанал ножове.
Обърна се треперещ, от гняв, от страх или от  безсилие, навярно. Очите налети с кръв ме гледаха свирепо. Нито следа от топлна. Лицето бе набраздено от отминали войни със света.
Не, че не очаквах душенето и треперенето, но енергията тук е почти непоносима.
Помръднах от мястото си и почти се хвърли върху мен. Нещата трябва да останат тук. Както са били. Както са. Застинах и седнах на пода.
Започна да обикаляш около мен. Следеше реакциите ми. Хищното животно в теб бе напито с омраза и болка.
Видях следи от моите нокти по тялото ти...
Свих се и съм заспала.
Доверих ти се и съм плакала безпаметно дълго. Сякаш цялата история премина през мен. През всяка пора, през сърцето и изпи от него желанието да бъда необикновена.
Когато отворих очи, бе все така тъмно и студено. Но, до мен лежеше кървава роза и купичка храна.
...
След вечност или две се озовах в собствената ми стая. Водопадът... Обичам това място. Самичка си го изплаках. Каменните плочи по пода са обрасли със зелен мъх. Понякога тук се появава и една пеперуда, но сега е празно. Свивам се като изплашено животинче.
Защо винаги дрехите се стопяват тук? И грима и боята за коса дори.
Както винаги пред мен се завъртяха образи и спомени. Някъде в този излюзорен свят съм загубила себе си и мътните ме взели не се намирам.
Но, сега ми е базразлично да търся. Нещо в мен е празно и кухо.
Нещо е различно!
Помирисах го. Някой е влизал. Някой е  бил тук. В моят свят. В моето пространство. В моите спомени.
В прахта, която не си правя труда да събирам, (все пак какво вещерско обиталище би било иначе) имаше само два отпечатъка от ходила. Влязъл беше и си беше отишъл.
...
Видял я е...
Розата!
Аз мразя рози! Особено увехнали!
Мамка му!
Както и да е...
Последните листи се отронваха от нея и знаех, че времето на тази метаморфоза изтича. Написано е. Просто очаквах учителя който ще ми покаже пътя на новото раждане.
В последните две години се готвя за това. В тесния черен пашкул една шарена пеперуда се подготвя за света.

Осъзнах нещо важно... Малко нежност и обич могат да спасят една душа. Стига да имаш смелост да ги изречеш на глас.

Някога молих... Като кученце се молих и получих само ритник. А, колко по-страшно е да бъдеш молен...

Две капки кръв на пода. Една моя и една твоя. Благодаря.
Една жена трябва да може да е всичко на света... Но, тя трябва да може да обича! Да не се страхува да го направи.

И когато си отива, и когато пристига, не може да носи светлина, когато не носи любов!

Уроците се учат в сълзи и в кръв. Моите уроци. Но, в малката стая на една малко момиче вече има гравирано име. Аз не забравям. Никога. 

Благодаря...

 

Омръзна ми от хиляди раздели,
от много изтървани влакове.
Тъй черни станаха мечтите бели,
докато тръпнех във очакване...

И този път не стана по-различно -
перонът опустя преди да стъпя.
Пореден влак, поредно безразличие
и чувствам се безмислено и тъпо

Изхвърлих всички нови разписания,
душата си на релсите положих
за да спестя поредните терзания
на чувствата, които в тебе вложих...

Когато лъвът излиза на лов през нощта, той надава рев!
Не се промъква тихо и коварно към жертвите си, а предупреждава - Аз идвам! Аз съм гладен, покорявам и разкъсвам!
Хиената и чакалът ще кажат, че това е глупаво, но Царят не може да е страхливец - по-добре да умре от глад...
Сега разбра ли защо настоявах?

Не искам да запомням самотата,
не искам да се губя в нови вечности.
А искам да повярвам в свободата
и в любов без никакви условности...

Отчайващо бавно заякват крилете,
а душата все към небесата се стреми.
Но, аз ще дочакам тука ветровете,
макар че, заедно сме пак сами.

.....

Разбрах...

Може би трябва да помисля въпху тези думи, защото в момента не разбирам добре какво сте имали предвид. Поздрави! :)

Лудостта е състояние на духа и - кое е лудост, кое тъга е, кое възторг недоизказан... относително е!?
Харесах - асоциативно е , но ти си искала точно това според мен! Или...!?

Щом ти харесва-всички страдаме от една и съща лудост! Поздрави

Много ми допада блога ти!
С твое позволение оотново ще се отбия тук.

Винаги сте добре дошли. =)