Ехо! Тук ли си? Мила? Хей?
...
Сподавен вик, болезнено вдишване и обляна в сълзи се връщам в реалността.
-Къде беше?
-Не мога да те пусна там!
За пореден път, странствам в собствените си сенки. Оглеждам се, трепереща, на топло и уютно място, но толкова далеч от тук.
Очите ми се празни, а толкова ми се иска да съм до теб! Иска ми се да мога да ти обясня...
-Криеш нещо?
- ...
Крия себе си! Винаги съм го правела, при това добре. И отново го правя.
Болката си е моя, света си е мой и хаоса също.
Не моля за прошка. Никога! Само за разрешение да разбия живота ти? Както обикнвено, след като съм го направила.
Уморена съм... Разбита.
Лягам, свита на кълбо, и отново потъвам. Падам хиляди вечности. Навътре в сърцето си.
... Дръж ме. Не ми позволявай да си отида. Не ми позволявай да странствам и да се завръщам на пръсти.
Аз нямам тайни. Аз съм тайна. Не моля за прошка. Никога!

-Моля те! Остани тук! Моля те! Не отивай там.

Сякаш знаеш колко е страшно и черно там... Чувам галаса ти толкова далечен. Свивам очи, сбогувам се с две стъкълца отронени за теб, и пак падам...
Знаеш, че те обичам, макар да ме губиш и намираш, все по-мъничка и чужда.
А, аз самата се загубих... Много, много отдавна.

Несвързано е нали? Но, думите се разпиляха около мен и не успях да ги подредя, носейки се към нищото.

-Имаш сили да останеш. Можеш! Не си го причинявай! Не изгаряй. Моля те...

Аз ще се върна, мили, ще се върна за теб! Един ден, събрала всички думи и частици. Обещавам