Живея там където облаците и ветровете си дават среща. На последният етаж, там, високо, високо... А в ниското се гуши градът. Заблеял се някъде в своите си неща не усеща прииждането на бурята.
Кацнала съм на терасата, трепереща, макар и под одеало. Нервно се поклащам в люлеещия се стол. В очакване...
Явно небесните, му там, сили са доста разярени, защото гърми достатъчно силно, че да ме кара да подскачам всеки път. Обсъжат от къде да завземат, все още нищо неподозиращия, град. Карат се, самонавиват се и намусени тръгват вихренно надолу. 
Има нещо романтично в мрачното време, толкова дълбоко и толкова поетично. Успокоява пулсиращият стрес, подканва те да си направиш конска доза топъл шоколад или чай, да се сгушиш с добро четиво и да се загубиш между гърмежите. Но и нежно гали цялата стаена болка в теб. И сълзите тръгват. Като капчици дъжд...
А, той-Дъждът пребива почти  да смърт безсилния град. Излива цялата си ярост върху него, пропива в порите му. След туй вятърът безскруполно изпива цялата топлина от вече немощно "течащото" му тяло.
Наблюдавам отгоре, не си правя труда да спирам сълзите и отпивам от горчивият шоколад. Усмихвам се тъпо-на нищото.
Осъзнавам, че искам да вали. Да отмие прахта, да събори изсъхналите от жегите сиви листа, да изтрие грима, да отнесе със себе си вече мъртвото. Дори ако би значело всичко...