Сама! Корабокруширала тежко на едно пейка в парка. Студ-и навън, и в мен... Вечният студ.
Очите ми са сухи. В душата ми едно подир друго, напоени с отрова, се забиват твоите обвинения. И все пак се оглеждам...
Тя вечно умморена, той вечно гневен...
Той! Първият, добрият, моят... Ха! От къде на къде? Колко глупаво е да смяташ някого да свой. Той принадлежи само на себе си, и на всеки друго, но не и на мен. А, май ми се щеше да е друго.
Отидох си...
Егоистично, безцеремонно, без обяснение, без сълзи, без сбогом. В мой стил. Свих се на ледената пейка и чакам. Чакам малоумнага съдба да ме халоса с нещо по главата. (За предпочитане по-тежичко.)

Офф...
До мен се пльосна (което пак е слабо да се каже) хрантутнест льольо на средна и късна възраст. Гледа мазничко и люпи семки, като виртуозно ги плюе пред себе си. И без допълнителни експертизи мога да се произнеса, че има три деца на които не обръща внимание, провален брак (вероятно с някоя имала неблагоразумието да се трогне от маниерите гвацащи на мас)
 
Ако това е Съдбата, мамка му, това обяснява толкова много неща... Живота е иронична гад!
(мляс-мляс) Както и да е...

Та, посиняла от студ, на малката пейка се питам за връзките. "Докато смъртта ни раздели" или "Докато болката стане нетърпима"
Но, боли, да му се не види и на живота, и на семките и на всичко. Любов бе-лустро върху проказа. Отвън добре, но вътре...
 
Като огромният навлечен в кожи металяга, който успешно би го докарал на Съдбата, преди да застане под един прозорец и чувствено да се провикне: "Мамооооо, ти какво си сготвила за обяд?"

...Опитвам се да агонизирам, човече, не ти ли свършиха семките?!

А, всъщност съм бясна!
Излъжи ме! Излъжи ме, по дяволите! Кажи, че всичко ще е наред, че има път...
А, има ли всъщност?
Трепея от студ, глад, умора и болка.

Семкаджията си замина, оставяйки кочина след себе си.

Телефонът тъпо и апатично ме очаква да се срина бездиханна, под напора на цялата емоция. Не днес! Няма да се обадя-знаеш го.
Той направи нещо ужасно, тя кажа нещо грубо... А, една гъсеница се разхожда по ръката ми! Ти ли ще да си Съдбата, джанъм?!

Има ли опрощение за сгрешилите?Или само забвение... Заваля...в душата ми.
От сума време вися тук. (пакет, пакет и половина семки)

Здравей, Самота, почти се бях уплашила, че си ме забравила... Поседни. Прегърни ме...

Някъде на края на света... без дата, час и място на убийството...