Луната е пурпурна... Танцува бавно върху черното кадифе на нощното небе. Драперии от облачна дантела се носят от вятъра. Вятъра на промяната.
Има граница, толкова невидима, че дори невидимите не я виждат, която разделя реалното от въображаемото. Застанеш ли на нея, това за нормалните е лудост, а за останалите изкуство. В същото това състояние би могъл да си или да не си всичко което ветровете са донесли, но със сигурност си това което океаните на душата ти са избистрили... Именно тази стъклена повърхност крие зад себе си мрачни води в който обитават всички истини.
А, тя блести като рубин... Легенда разказва, че изгрее ли такава Луна се води люта битка. И тази нощ един син не се прибра, и тази нощ една майка не прегърна бебето си, една сестра и една баба си отидоха на пътя.
Като сребърна змия се вие... Вечно нататък. Вечно в движение. Ковчези с колела...
Войната не само на пътя, а и болните ни умове. В сърцата ни, в душите ни, в колите ни...
Мелодията е тъжна. Погребален марш огласява черните гори край пътя. Нощ. Отидоха си. Не статистика, хора си отидоха. Като мен и като теб.
Какво би станало, ако гарвановата нощ погълне теб? Ако след кърватата Луна не следва изгрев...
Можем ли да се спасим от танца на косата? За къде бързаме?
Никого не мога и не искав да съдя. Нека загиналите почиват в мир. Всички онези, загиващи всеки ден на шосетата по целят свят.
И ако има Бог, нека посипе семействата им със сила и вяра.
А, кървавата луда виси безпомощно в небето и вие. Вие както само майка загубила детето си може да страда. Разяждана от болка...
Да не забравяме, нека трагедията не отшумява. Нека си спомним за всички оставили душите си на пътя.
Мили гражданино, пръста ти все още ли е на клаксона?!

ще ми се повече хора да го осмислят...