Здравей, лято!
Притихнала на малката тераса, по здрач, се усмихвам на залеза, с чаша димящо кафе. 
Е, какъв е извода, шеметна?
През брегове и пристанища, избягала, пристигнала, по път, под път и над път? Свършиха ли ни пътищата? 
Завъртя се света, толкова бързо и шеметно. Всичко се промени, мисля, само за няколко години. Вече специалист, малко порастнала, много различна. Не тичам наникъде. Няколко откраднати минути. Спокойна, изпълнена със сили. 
Много кораби тръгнаха от своите пристани. Толкова късно... Не се научих да се сбогувам. За пръв път смела и искрена, без токсични приятелства, без фалшиви любови, които искат да вземат ненаситно. 
Няколко изписани страници от романа-живот. Къде разкривено, тук-там разпиляно, с петна от сълзи, от радост и мъка. 
Всичко е толкова хубаво, пулсиращо, цветно.. 
Къде са ми били усмивките? Намерих себе си в себе си. Звучи изтъркано и глупаво, а не вярвах когато започвах да пиша. 
Размахвам ветрилото и соча към облаците. Обич, не ти ли прилича на щастие? 
А там, там сме ние, виждаш ли? Казват, че само децата виждат фигури в небето. Явно за стотен път съм се родила с теб. 
Не съм тъжна, а щастието, да му се не види, е толкова хлъзгаво. Как се описва, как да го усмиря, да го прилъжа да се разлее по листите? Изплезва ми се и хуква нанякъде. Между разходките, смеха докато ни заболят лицата, победа на любимия отбор в първенството и среднощните разговори... Там някъде. Точно тук. 
Нямам представа от къде се взеха толкова много лястовици. По небето се разлива огън, преди да усетим сребърния хлад на нощта. 
Утре е ново приключение.