Минаха много луни...
За пръв път, сякаш, не събирам душата си, вместо багаж, за да отпътувам, а разопаковам спомени. Като красива, но особено глупава, пеперуда съм се блъскала в улични лампи, по пътища, застлани с копнеж. Неизримото желание за "някъде там"...  Цикли на отрицание и изпълване със себеразрушителна енергия. Дали има друг, който може да си усложни живота като мен... Само от многоточията не се отучих, не мога да си догонвам мислите и това е. 
А животът, шери, е толкова простичък, не бих повярвала. Няма нужда от бързане. Винаги има време за едно среднощно еспресо, за нещо любимо, за една усмивка. 
Ледена нощ, беззвездна, тиха - така обичам. 
До вратата никакви съблечени и облечени гордости не ми се намират. Само ужасно пострадали планинарски обувки.
Припомням си изгреви и залези, разбити междуградски пътища, разказвах ти за тиквите... Още са там, сергии и бедност. Храна от консерви, от ресторанти, долнокачествена водка и ужасно силно кафе, по една цигара в дрезгавината на сутрешния здрач. Независими? Ха, почти. Стига, очакваше се да се заям с пластмасовия празничен дух. 
Порастването не е толкова лошо.

Se vis pacem para belum

Sapere Aude Incipe

Трябва още малко да остарея