Постинг
19.10.2014 23:12 -
Многоликите
Те са сред нас. Една рядка "порода" диви души. Паднали бог знае от къде...
В живота си човек се среща поне венъж с няой от тях. И сбъсъкът е сякаш с торнадо - опустошително, незабравомо, единствено, неповторимо усещане.
Тези хора сякаш те засмукват в своя свят, обладават те и не ти дават дъх да си поемеш. Тягостното очакване, насладата, болката и напрежението преди отново да сменят формата си или да си отидат завинаги.
Те имат хиляди лица и се променят преди докрай да се наситиш, да разбереш какво ти е поднесла съдбата.
Оплитат те с чувственост, мистичност и почни детска наивност. Различна от всичо друго. Онези, които най-силно нараняват и още по-силно обичат. Цветно петно на сива риза. Мразени, отхвърляни и обичани.
Многоликите умеят да очароват толкова красиво, знаят как да те накарат да загубиш представата за времето. С тях разговорите продължават с чаосве и никога не свършват. Ловко скачат от тема на тема, докато не се плъзнат по някоя струна на душата ти и не се настанят трайно в нея. Докато се усетиш побеснели обръщат масата, плачат, смеят се, променят се пред очите ти.
Шизоидна магия от разбъркани чувства. И ти с тях, подгонен от душевността им, твърде голяма за този свят, тичаш из спектъра от емоции. Изведнъж самият свят се раздвижва. Днес си на пазар за индийски подправки, всичко е едновременно солено, горчиво и сладко. Утре изгубен в лавандулови поля говориш на отдавна забравени езици. А после... После през ада и рая, чак до заскрежените поля на самотата.
Страстващи дервиши, учители, мистици, объркани писатели, артисти, бохеми и вагабонти. Минават, променят всичко и заминават с прилива. Карат те да се запиташ дали всичко това се е случило. Остава трепета, спомена и пустотата.
Къде са те? Къде крият тайните си от света? Защо така бързо се стопяват в мъглите?
Сърцето им е магическа плетеница от цигарен дим и сълзи. Проклятия и песни. И обич... Толкова много обич.
Дали има по-мразени на света? Неудобни и застрашени... Изобщо по-сами.
В гонитба с ежедневието. Притиснати до стената при избора да посивеят, да бъдат като всички други или да продължават да поръсват всичко около себе си със звезден прах...
Честността, дявол я взел, е жестока присъда. Реалността, на всички ни, плете сиви нишки в косите, залепва по някоя бръчка и почти насила, ни кара да мислим за чистене, ядене, мръсни килими...
Ако знаеше колко нощи сами са обмисляли смисълът на живота, за да помъдреят в младост... Ако знаеше колко време избират всяка дреха, палят свещи, за да раздават пламък... Къде е тяхната цветна осанка? Те биха били просто човеци. А на тях им свети от вътре, сами загубили първоначалната си форма. Самотници в морето от хора. Неразбрани крадци на моменти.
В живота си човек се среща поне венъж с няой от тях. И сбъсъкът е сякаш с торнадо - опустошително, незабравомо, единствено, неповторимо усещане.
Тези хора сякаш те засмукват в своя свят, обладават те и не ти дават дъх да си поемеш. Тягостното очакване, насладата, болката и напрежението преди отново да сменят формата си или да си отидат завинаги.
Те имат хиляди лица и се променят преди докрай да се наситиш, да разбереш какво ти е поднесла съдбата.
Оплитат те с чувственост, мистичност и почни детска наивност. Различна от всичо друго. Онези, които най-силно нараняват и още по-силно обичат. Цветно петно на сива риза. Мразени, отхвърляни и обичани.
Многоликите умеят да очароват толкова красиво, знаят как да те накарат да загубиш представата за времето. С тях разговорите продължават с чаосве и никога не свършват. Ловко скачат от тема на тема, докато не се плъзнат по някоя струна на душата ти и не се настанят трайно в нея. Докато се усетиш побеснели обръщат масата, плачат, смеят се, променят се пред очите ти.
Шизоидна магия от разбъркани чувства. И ти с тях, подгонен от душевността им, твърде голяма за този свят, тичаш из спектъра от емоции. Изведнъж самият свят се раздвижва. Днес си на пазар за индийски подправки, всичко е едновременно солено, горчиво и сладко. Утре изгубен в лавандулови поля говориш на отдавна забравени езици. А после... После през ада и рая, чак до заскрежените поля на самотата.
Страстващи дервиши, учители, мистици, объркани писатели, артисти, бохеми и вагабонти. Минават, променят всичко и заминават с прилива. Карат те да се запиташ дали всичко това се е случило. Остава трепета, спомена и пустотата.
Къде са те? Къде крият тайните си от света? Защо така бързо се стопяват в мъглите?
Сърцето им е магическа плетеница от цигарен дим и сълзи. Проклятия и песни. И обич... Толкова много обич.
Дали има по-мразени на света? Неудобни и застрашени... Изобщо по-сами.
В гонитба с ежедневието. Притиснати до стената при избора да посивеят, да бъдат като всички други или да продължават да поръсват всичко около себе си със звезден прах...
Честността, дявол я взел, е жестока присъда. Реалността, на всички ни, плете сиви нишки в косите, залепва по някоя бръчка и почти насила, ни кара да мислим за чистене, ядене, мръсни килими...
Ако знаеше колко нощи сами са обмисляли смисълът на живота, за да помъдреят в младост... Ако знаеше колко време избират всяка дреха, палят свещи, за да раздават пламък... Къде е тяхната цветна осанка? Те биха били просто човеци. А на тях им свети от вътре, сами загубили първоначалната си форма. Самотници в морето от хора. Неразбрани крадци на моменти.
Няма коментари