Постинг
28.06.2013 18:45 -
Скитница
Имам особени чувства към пътуванията. Опаковането на багажа, това как винаги забравям нещо, неотменно много важно, усещането да изключа лампите, да оставя стаите празни, а после да помахам на бърлогата за довиждане.
Сякаш винаги тръгвам една, а се връщам друга.
Не съм от онези, хора, които ще да видите да спят във влаха. Ако забележите някое хлапе овесило се на прозореца, жадно да изпива с поглед всичко навън, да разказва истории или пламенно да обяснява как точно тези 800 километра са най-вълнуващото нещо на света... това, виж, ще да съм аз.
Не считам в тази графа лутането ми из София, миналата седмица. Това беше гърч, дори преди да ме натикат насила в “моУЪ„...
И понеже организацията ми е сила, съм се покачила върху един куп дрехи и пиша това в средата на най-голямата бъркотия, която сте виждали. Точно преди да отпраша за едно място, близо до дълбините, на таковата, на географията.
Бягство или завръщане. Към себе си или обратно...
С километрите започвам да забравям за смарт фона, за таблета и за останалата ненужна техника. Изтривам червилото и чернилото от очите... С раницата на гърба, освободила дивачката в себе си... Дай ми време да събера трошичките, които хвърлях, за да мога да се прибера у дома.
Сбогуване или само довижане.
Приветстване на слънцето на брега.
Прераждане за милион и първи път. През ада, срещу страховете си.
Толкова много емоции, че едно сърце не ги събира. Миг в тишина. Мир.
Ще се прибера у дома. Пусни ме сега да полетя, а после тъй пламенно ще те целувам.
Навярно ще ме намериш на прага си - прашна и капнала. Със съчки в косите, заспала и глупаво усмихната.Ще погледна виновно и ще смрънкам някакво “извинявай„ преди да се загубя в ръцете ти.
Не си отивам, завръщам се.
Повече себе си. По-жива и истинска.
А като укрипнат крилете ми, ще те метна на гръб...
И към слънцето...
Сякаш винаги тръгвам една, а се връщам друга.
Не съм от онези, хора, които ще да видите да спят във влаха. Ако забележите някое хлапе овесило се на прозореца, жадно да изпива с поглед всичко навън, да разказва истории или пламенно да обяснява как точно тези 800 километра са най-вълнуващото нещо на света... това, виж, ще да съм аз.
Не считам в тази графа лутането ми из София, миналата седмица. Това беше гърч, дори преди да ме натикат насила в “моУЪ„...
И понеже организацията ми е сила, съм се покачила върху един куп дрехи и пиша това в средата на най-голямата бъркотия, която сте виждали. Точно преди да отпраша за едно място, близо до дълбините, на таковата, на географията.
Бягство или завръщане. Към себе си или обратно...
С километрите започвам да забравям за смарт фона, за таблета и за останалата ненужна техника. Изтривам червилото и чернилото от очите... С раницата на гърба, освободила дивачката в себе си... Дай ми време да събера трошичките, които хвърлях, за да мога да се прибера у дома.
Сбогуване или само довижане.
Приветстване на слънцето на брега.
Прераждане за милион и първи път. През ада, срещу страховете си.
Толкова много емоции, че едно сърце не ги събира. Миг в тишина. Мир.
Ще се прибера у дома. Пусни ме сега да полетя, а после тъй пламенно ще те целувам.
Навярно ще ме намериш на прага си - прашна и капнала. Със съчки в косите, заспала и глупаво усмихната.Ще погледна виновно и ще смрънкам някакво “извинявай„ преди да се загубя в ръцете ти.
Не си отивам, завръщам се.
Повече себе си. По-жива и истинска.
А като укрипнат крилете ми, ще те метна на гръб...
И към слънцето...